ГАРВАНЪТ

Заспали дървета ураганът разбуни,

настръхнали клони в небето забиха,

сякаш разперени длани с нокти зловещи,

вкопчени здраво, на мрака обречени

Черно ято грозно заграчи с вой до безбога!

В миг небесата в предчувствие неизбежно

оловно, гръмовно, от грях натежаха.

Облак по облак Адът притисна Земята,

ледени камъни в несвяст заваляха,

стресната, в конвулсна агония потопена

спря да диша, въздух да си поеме...

Някъде в безкрая, недостигнат, незнаен

зад девет гори железни заключен

животът ключалки разбива една по една,

с огнен меч слънцето девет кръга посича

един по един - глътка въздух за лъч светлина!

Гордо изправя снага непрекършена,

жилава, неподвластна на Ада, оцеляла;

съдбовно, любовно, слънцето целува свойта Земя

гарванът прокуден зад девет земи отлетява,

да отнесе душата ѝ и този път не успя!

© П Антонова Всички права запазени